Ивайло Диманов: Родната журналистика е като Моника Люински в Овалния кабинет !
Бойко Диманов сн. Иван Григоров
Поетът Ивайло Диманов разказа пред “ШОУ” , че ще съди държавата в Страсбург заради убийството на баща му, прегазен от автомобил на „Райфайзенбанк”.
Ивайло Диманов е журналист, писател и бард, автор на 6 книги, носител на множество наши и международни литературни отличия, тазгодишен лауреат на Националната награда за поезия „Димчо Дебелянов”, журналист на годината за 2008 г. - Ивайло, знаем, че си свирил с китарата на Окуджава, пял си с Ромина и Ал Бано. Чу се, че Тото Котуньо ще прави песен по твой текст. Как те откри като поет?
- През юни миналата година той имаше концерт в София. Тогава се видяхме и разговаряхме. Стана дума за последната ми стихосбирка „Добър вечер, г-жо Тъга!” На италиански звучи като песен: “Буона сера, синьора Тристеца!” Страхотно заглавие, рече Тото и поиска да му пратя няколко стихотворения, преведени на италиянски, за да направим песен.
- Той е една от иконите на италиянската канцонета, какъв човек е в действителност?
- Невероятен артист. Най-удивителното е, че той е самоук, няма музикално образование, а свири на шест инструмента и сам композира. Автор е на най-емблематичните песни в италианската попмузика, на някои от шлагерите на Жо Дасен.
Инак е мъжкар, и има много силен дух, който му помогна да се пребори с рака. Надеждата, която му вдъхваха приятелите и близките, майка му, синът му Нико, много помогна, за да се справи с коварната болест...
- Някой друг твой стих станал ли е песен?
- Написал съм една дузина авторски песни, които сам изпълнявам с китарата и скоро ще излязат на диск. Мои стихове пеят Мишо Белчев, Нели Рангелова, дори Йоско Сърчаджиев. Очарователната Кенди Дълфър ми обеща акомпанимент със сакс на бъдещ поетичен рецитал.
- Остана ли място за поезия в тези груби времена?
- Поезията е тамифлу срещу простащината, антибиотик срещу чалгарския грип на тоталната бездуховност. За съжаление простащината няма почивен ден. Тя прилича на тежковъоръжен рейнджър, роден да убива красотата. Няма по-страшно нещо от простия човек, от тъпанара. Видиш ли простак, бягай надалеч! Но те се множат като хлебарки, срещу говедото "Райд" не помага. Къде да избягаш? Днес простащината е навсякъде - у съседите, в офиса ти, на улицата, в отсрещния супер, дори в парламента. Включиш си телевизора, а оттам руква простотия. С петмез от сериали, риалити и айдъли. Тия продуценти и водещи трябва да бъдат застреляни, защото демонстрират и култивират удивителна простащина, гримирана с безумно чувство за хумор. Красотата едва ли ще спаси този опростачен свят, но може да го направи по-малко циничен, не тъй мизерен и груб. Вярвам в силата на изкуството. И тъкмо тази вяра ме спасява, да не се разпадна на атоми в кварталната пивница.
- Много хора те познават само с хумористичните ти разкази, как успяваш да постигаш равновесие между двата жанра?
- Писането е занимание за самотници, а сатириците са най-тъжните хора на света. Българинът обича да се смее. Най-вече над останалите българи. Неумението ни да извличаме поуки от миналото няма нищо общо с удивителното умение на българина да забогатява за два дни. Как става това ли? Естествено, пак за сметка на останалите българи. И тъй като няма правила и контрол, съвременният Бай Ганьо яхна демокрацията и тръгна по жълтите павета на простащината като Красьо Черния на бял кон. Излиза някой си Гамизов в сутрешния блок и дъвче дъвка като разпасан мюезин в турска баня. А водещите са се вторачили в него като в чудотворна икона и светът прилича на кибритена кутийка, която някой дебил прехвърля в мазните си пръсти и ей сега ще ни драсне една клечка, и съдбата на цял един народ виси на тънкия конец на кефа на подобни съвременни Вандерлюбевци, пациенти на недофинансираната ни психиатрична превенция.
- В едно свое стихотворение казваш: „Свободата, Санчо е евтина проститутка, подарява любов срещу две кила сирене!” Това ли е цената на днешната свобода?
- Всеки творец има свещеното право да провижда своята Дама с хермелина, своите нибелунги и заратустри, своята тоалетна чиния. Провокацията оправдава средствата и моралът като че ли остава на заден план. Но не може списания с хард порно да стоят в книжарницата редом с детските приказки на Андерсен. Не бива да палим бенгалски огън пред очите на незрящия. Той няма инстинкта да премигне. Не бива да хвърляме триизмерни метафори в устата на гладния. Той ще преглътне без да е вкусил. Ако напишеш стихотворение без препинателни знаци - това не е постмодернизъм, а граматически анархизъм. Ако си развяваш оная работа пред детска аудитория в телевизионно шоу - това не е шоу, а порнография. Ако раздаваш Славейкови награди не според стиха, а според рода, това вече не е конкурс, а перверзия. Ако влезеш в църква в бански костюм - това не е гностически дуализъм, а кретенизъм.
Навремето във в. "Народна младеж", където започнах, решиха да пуснат материал за проститутките в София. Дадоха малко джобни пари на двама колеги и ги пратиха из нощните заведения. Репортажът стана готов, с конкретни имена и пикантни подробности, но таман да излезе, и телефоните почнаха да загряват. Ало, обажда се зам.-шефът на профсъюзите, а бе, случайно разбрахме, че сте написали някакъв материал за Маруся. Ама тя е много свестно момиче, от прогресивно семейство, дайте да я зачеркнем, нали имате достатъчно други в материала. После се обади някакъв директор от милицията, един партиен секретар, заместник-министър, началник управление "Митници" и проститутките, за които се разказва в разследването, се топяха като първия сняг. Остана една-единствена, която нямаше номенклатурни клиенти и репортажът така и не излезе. Днес проблемът с проституцията е горе-долу същият. Ербап юнаци викат: дайте да приемем закон за проституцията, най-после и курвите да почнат да плащат данъци. Но кой знае защо в парламента нищо не правят. Току-виж някои депутати се окажат добре платени сутеньори. Случайно ли направиха поправката "Ванко" в закона? На тоя свят нищо не става случайно! Същата ситуация е и с нашего брата вестникарите. Всички пищят "Аман от жълти вестници!" И както пищят, тайно отиват до съседния павильон да си купят някое многотиражно издание. Е, що го взимаш, нали си моралист! Че как щяха да съществуват жълтите вестници, ако не ги купуваха толкова много хора?
- А какво е мястото на журналистиката – средство за прехрана или по-лесния начин да кажеш на хората това, което мислиш? Каква е съдбата на журналистите в днешно време?
- Преди години колегата Асен Агов тръгна подир победителите и стана богат. Лошото на родната журналистика е, че открай време се държи като Моника Люински в Овалния кабинет. Всичко онова, което хубавото Наде каза, е вярно. Болшинството от българските журналисти чинно седят пред копанката и чакат да бъдат нахранени. Говорим за свобода на словото, но за всичко ли може да се говори открито? Не, разбира се. Преди години имаше държавна цензура, днес корпоративните интереси на чорбаджията диктуват правилата, задраскват твоите еретични думички, държат те в перманентен страх за хляба на децата ти. Свободата на словото е като Синята птица на Метерлинк. Всички наивници вярват в нея, но никой още не я е срещал. Хитлер гореше написаното от враговете си, Тодор Живков заглушаваше гласа им, а днес чувам, че ченгетата ще имат достъп до айпи-адресите ни в електронното пространство, ще ровичкат в личната ни кореспонденция, когато си пожелаят. Нещо да се е променило?
- От години се бориш убиецът на баща ти да получи справедливо наказание. Успя ли?
- Аз съм само един от хилядите, които плащат чудовищната "ипотека" на причинената скръб. Всяка година по родните пътища загиват 1000 души. Но техният брой ще се увеличава все повече и повече, защото в България не дават ефективни присъди за непредумишлено убийство на пътя. Следствието и прокуратурата имат едно неписано правило – мъртвият пари не дава. Затова хайде да спасяваме живия! Сиреч убиеца. И целият ход на дознание и съд се превръщат във фарс. Затова нито Максим Стависки ще лежи в затвор, нито Кирил Маричков, нито който и да е убиец на пътя. Затова френски дипломати питат да не би новия ни НПК да са го писали престъпници.
- Какво всъщност се случи? Имам предвид самата катастрофа...
- На 17 юни 1998 г. в центъра на София автомобил на "Райфайзенбанк" прегази баща ми на пешеходната пътека и той издъхна в "Пирогов". След петгодишно следствено протакане, подмяна на констативния протокол от КАТ, укриване на материалите по делото, странен самоотвод на един от следователите и преждевременно пенсиониране на друг, районният съд прекрати наказателното дело с постановление за невинност на шофьора-убиец. А аз, синът на убития, трябваше да платя 890 лв. разходи по делото?!? Такъв абсурд нито Бекет, нито Йонеско могат да съчинят. А ние живеем в него! През юни 2000 г. написах писмо до главния прокурор и вече десета година чакам отговор! От еврейската банка отправяха заплахи към мен и адвоката ми, а Софийски градски съд постанови, забележете - 80 на сто съпричинителство от страна на убития. Т.е. казано с други думи - не колата е блъснала пешеходеца, а пешеходецът е блъснал колата! Такъв цинизъм има само в т. нар. българско правораздаване. Чудя се как все още от "Райфайзенбанк" не са ми предявили иск за нанесени материални щети върху колата-убиец. Днес, 11 години по-късно, твърдо съм решил да извървя пътя докрай и след като не мога да осъдя убийците на баща ми тук, в България, ще ги съдя в Страсбург. Заедно с техните държавни съучастници.
- Не допускаш ли че “катастрофата” не е била случайна?
- Все по-малко неща в тази държава могат да ме накарат да се учудя, макар че татко бе военен журналист и нямаше никакви врагове. Изключително честен и чист човек, мир на праха му.
- Жаден ли е българинът за възмездие?
- Колкото по-корумпирана е една съдебна власт, толкова по-несправедливи решения взема. Колкото повече несправедливост се трупа в обществото – толкова по-силно е желанието за мъст. Понякога, в изблик на чудовищен гняв, като гледам разкапаната ни от корупция държава, като гледам безхаберието на полиция и прокуратура, ми иде да взема един „Калашник” и да ги почна наред. Но откъде толкова много патрони? Друг път си казвам: Има Бог, кой съм аз, да ги съдя! На гроба на татко написах едно стихотворение. За тъгата, тоя наемен убиец с 24 диоптъра късогледство. Вместо да приключи набързо, тя погубва мъчително бавно и тягостно всичко човешко у мен. За 11 години нито убиецът, нито шефът на „Райфайзенбанк” дойдоха да сложат барем едно цвете на гроба на невинната им жертва. Как бих могъл да им простя?
Интервюто на
Руми СТЕФАНОВА
БЛИЦ / Бг Таймс
Няма коментари:
Публикуване на коментар